134 2 мин
Всеки от нас познава чувството, което се описва с думите „да попаднеш в дупка”. Както и това, че колкото повече се опитваме да излезем, толкова повече ни се струва, че се хлъзгаме към дъното. Борбата срещу проблемите, оплакването, задаването на въпроси от типа на „защо се случи точно на мен” и т.н. само още повече влошават ситуацията. Включваме програмата за завихряне и тогава наистина никой не може да ни спаси. От самите нас. И от вредните, отровни убеждения, които наистина ни завличат на дъното. Както знаем, търсим и намираме потвърждение само на това, в което вярваме. Затова най-погрешното би било да се „заровим” в помията, да започнем да прехвърляме ситуацията отново и отново в мислите си. Да решим, че тази грешка определя нас, а съответно ще определи и бъдещето ни.
Предлагам да си спомним притчата за магарето, което хвърлили в дълбока яма и започнали да засипват отгоре с пръст. Целта била да убият старото и ненужно животно. Но каква била изненадата на всички, когато видели, че всеки път магарето се изтръсквало и стъпвало върху трупащата се под краката му земна маса, докато най-накрая не изскочило на повърхността и не успяло да избяга.
Не можем ли и ние да се отнасяме по този начин към всичко, което ни кара да „попадаме в дупка”? Да преосмислим отношението си към случващото се с нас? Какво, ако обстоятелствата в живота ни всъщност искат да ни насочат към нов подход и нови действия? Ако това, което в момента е най-големия ни проблем, всъщност е начин да надградим или построим наново това, което имаме? Нека си представим, че „наказанието ни” – към нас, към живота ни, не е нищо друго, освен благословия?! Да, когато човек е затънал до уши в помия, трудно може да я употреби като ароматерапия или като спа-процедура. Но нека си представим какво ще бъде чувството, когато свалим от себе си помията и се почувстваме преродени и благодарни за душа и за топлата вода.
Колкото повече са камъните, които живота хвърля върху нас, толкова по-висока кула можем да си построим с тях. А нали гледната ни точка зависи от мястото, на което стоим? Да си представим каква гледка ще видим, ако погледнем от върха на нашата кула. Особено, ако не ни е страх от високото.
Нека не се взираме в грешката си, в проблема. Нека спрем „да копаем”. Важното е да го осъзнаем. Да вдигнем глава нагоре и да видим, че над нас слънцето все още грее. Че над нас има небе и възможности, които ни очакват. Вместо да се самобичуваме и обвиняваме, нека потърсим житейския урок, който ни се дава. Да използваме ситуацията да израснем и да продължим пътя си малко по-силни и по-уверени от преди.
Ако темата ви е интересна, заповядайте на “Аз и моите граници” – Виж повече ТУК!
от Петя Кънева
С най-добри пожелания,
Наталия Кобилкина – сексолог, семеен терапевт